Сега се присетих как се давя в трапчинките му и как днес, докато стъпвахме по малката кална пътечка отстрани на блока ми, на път към неговия, почнах да си припявам “Bring your love, baby, I could bring my shame…” и той ми акомпанира на “Bring the drugs, baby, I could bring my pain”.
The Fault In Our Stars.
Убих Augustus Waters… И после спрях да чета по средата на главата, защото не можех повече.
Малко почивка, пък, утре ще я довърша…
Мисля си, че всички си мислят, че правят това, което искат да правят преди да умрат, но всъщност се надяват да го правят и се задоволяват с реалността, която не е нито толкова приключенска, нито толкова хубава. Обаче, си караме така. И това не ни притеснява, защото не ни пука достатъчно. Или, ни е страх.
В крайна сметка, май умираме с това, което сме правили и сме доволни от него. Със или без съжаления. Със или без сълзи. Със или без смях.
Излизам на балкона със счупените слушалки и слушам Sharon van Etten, докато вдишвам малко смърт от цигарата и издишвам малко живот от белите си дробове.
Вселената със всичките си звезди е виновна за това, което ни се случва. Ама, аз пък обичам свойта вселена.
The Moth & The Flame.
Някой ден, сигурно, и на мен ще ми писне от всичко, ще се предам и ще се превърна в майка ми. Може би, всички, рано или късно, се превръщаме в майките си.
И, докато пиех поредната чаша студена вода от мивката в кухнята на прозореца беше кацнала една нощна пеперуда и като я видях в огледалото се задавих…
Ама, нищо. Мисля, че сме окей. После, се погледахме известно време. Очите й отразяваха лампата в кухнята по много странен начин.
Или мен отразяваха.
Нека ти кажа нещо преди да съм тръгнал.
Наш’те излязоха за някъв рожден ден и съм сам вкъщи с чудесна, вечерна нова музика (Alessi’s Ark… от известно време насам исках да я преслушам, много приятно), една адски-прилична вечеря, кола и тънкописеца ми, драскащ on and off от 2 часа насам по една скица, която ще направя детайлна, защото ми е писнало всичките ми неща да стоят незавършени и после да не съм доволен от повечето, защото съм можел да направя това или да поработя още малко там. с:
В общи линии: Life is great. След снощния AAM (Absolute Alcohol Mayhem) в рок клуба, и носталгията по минало-летния рок-клуб, всичко е толкова идилично и тихо и спокойно и спряло. Както всички дни след такива нощи…
Нека тръгна преди да съм ти казал нещо.
…и се опитвам да нямам очаквания, а само надежди, както обикновено, обаче е толкова трудно, когато нещата вървят абсолютно неземно.
1 година и пак се чувствам по същия начин. Явно, не съм съвсем опериран от чувства.
”And the only thing I tell ‘em is I’m living for the present and the future don’t exist…”
И някак от оная вечер не мога да спра да мисля за него. Ама, не мога. Хич. Вьобще. Изобщо. Всяка втора мисъл е адресирана към него, а другите се стремят да ме предпазват от сигурна смърт, докато не стъпвам по земята.
Седяхме на единствената супер-отдалечена и самотна пейка в парка пред УНСС. В малко след полунощ. И валеше. И бяхме толкова близо- под един и същи чадър. И пиехме бира, хилихме се и пушихме.
А когато се целунахме някак всичко си дойде на място. Беше свръх-странно. Тоест… Аз го познавам от… от… 3-4 дни? Ъм. ЪМ. Fuck it. Това май не е от голямо значение, понеже, чувствам нещо между нас и това нещо не го бях чувствал от адски много време. И е хубаво. Много хубаво.
Вчера цял ден се сещах за някви малки моменти от онази вечер и в момента, в който ми минават през мислите се хващам ухилен до уши и леко залитащ, щото ми се замайва главата..
И никак не ми дреме как всички ще ме упрекват в несериозността ми и това, че се виждам с много момчета. И как всички ще са в свръх-шок, понеже, на никого не съм казвал за него още (освен на 2-ма души… и tumblr… ъгх). И как ще ми обясняват как до седмица- две ще ми е писнал.
Чувствам се щастлив. И, дори не ми се почива, а искам Понеделник да дойде по-скоро и да се върна в София и да се видим пак. Бяхме намислили да си правим Cartoon маратон. So. Fucking. Excited. c:
We watch the sun switching in the sky, off and on, where
our friend stands bleeding on the late summer lawn, a
slicked back bloody black gunshot to the head. He has
fallen in the valley of the rock and roll dead.
Изпих си и последните пари снощи. С бира, малко водка, Нова Генерация и Sisters of Mercy, цигари, хубав филм и разговори и кеф с приятелка.
Нищо! И без това планирах да си почина малко тоя уикенд и да не ходя никъде и да не правя нищо друго освен да се излежавам по цял ден, да слушам хубава (и нова, щото обичам) музика и да си рисувам разни работи.
The moon rolls dreaming through the late spring
sky, where our friend lies bleeding through his jacket and
tie.
Снощи бях на хомо вечер в Кода и си изкарах страхотно (като изключим надрусания тип с бръснатата глава не ми се залепи и не почна да ме дърпа към себе си… Идилия…). Оставам с доста добро впечатление от ЛГБТ събитията, на които съм бил откак съм тук. Приятно е. Особено, в приятна компания. Плюс, никак, никак не си ги представях по този начин.
Май съм бил предубеден. И май все още съм. А това е доста тъжно, защото дискриминация вътре дискриминацията е грозна гледка. Но пък, наистина, беше окей. Хората изглеждаха свястни и със всичкия си.
Виж, ако хвана да отскоча до ID надали ще съм със сходни впечатления..
А днес си писах и ред-два с него иии той малко заминава утре. Ама, само за мъничко. 10 дни. Не са много, right? Само дето не сме се виждали отдавна. И само дето комуникацията ни май куца или поне, получавам такова усещане. После сме щели да се видим. А не сме се виждали скоро… Не е като да не спирам да мисля за него и не е като да съм сигурен какво точно искам от него, защото още е адски рано, но няма нищо лошо в това да искам да комуникирам и да се мотая с хора, които са ми толкова, толкова приятни.
Рисува ми се, обаче, искам и, вероятно, би било хубаво да спя. Или пък не… Напоследък, много си преебах режима на съня. “Кратка” дрямка от 18-19 до 22-23 и после “дълъг и здравословен” сън от 4 до към 8, защото се стремя да съм балансиран, да ходя на лекции и да си върша шибаната работа, както изобщо не правех целия скапан семестър!
И още предубеждения и грешни очаквания: Бисквитите Еверест Мляко също не били лоши.
Страх да приключиш или страх да започнеш? Разликите се размиват.
Писнало ми е да наранявам вече и искам да се влюбя ама, онова, силното ми лятно влюбване.
Време е вече. Лятото наближава.
А ти престани да ме объркваш.
Ти също. Незнаещия.
Или пък аз пак не знам?
Great virtue you’ve got there, bud…
Секундите в минути, минутите в часове, часовете в дни, дните в седмици, седмиците в месеци, месеците в години.
Секундите в години.
Защото мислите ми са по-безопасни от действията ми и защото идеите ми са по-добри и по-грандиозни от изпълненията им. Една безкрайна плетеница от тунели, които наподобяват черва, месо, жили и водят един към друг.
Винаги водят един към друг.
…but is a virtue truly a virtue once you realize you treasure it?
