Black & White Rainbow

Направих си чай каркаде. С тонове захар, естествено (понякога, си мисля, че по-скоро пия захар с малко вода и малко чай). Филийките с масло се препичат под зачервените реотани. Милдред Грейс на Джеймис М. Кейн седи на леглото до мен и чака да се сгуша с нея.

Всичко опира до красотата на ритуала, приятелю! c:

Сега се присетих как се давя в трапчинките му и как днес, докато стъпвахме по малката кална пътечка отстрани на блока ми, на път към неговия, почнах да си припявам “Bring your love, baby, I could bring my shame…” и той ми акомпанира на “Bring the drugs, baby, I could bring my pain”.

The Fault In Our Stars.

 Убих Augustus Waters… И после спрях да чета по средата на главата, защото не можех повече.

 Малко почивка, пък, утре ще я довърша…

 Мисля си, че всички си мислят, че правят това, което искат да правят преди да умрат, но всъщност се надяват да го правят и се задоволяват с реалността, която не е нито толкова приключенска, нито толкова хубава. Обаче, си караме така. И това не ни притеснява, защото не ни пука достатъчно. Или, ни е страх.

 В крайна сметка, май умираме с това, което сме правили и сме доволни от него. Със или без съжаления. Със или без сълзи. Със или без смях.

 Излизам на балкона със счупените слушалки и слушам Sharon van Etten, докато вдишвам малко смърт от цигарата и издишвам малко живот от белите си дробове.

 Вселената със всичките си звезди е виновна за това, което ни се случва. Ама, аз пък обичам свойта вселена.